Всички сме уязвими, когато сме сами

„Римската пролет на мисис Стоун“ е малка книжка, която обединява едноименната повест на Тенеси Уилямс и разказите „Лозата“, „Честит десети август“, „Моята бабинка“ и „Дървесни паяци“. Всички тези текстове се четат неусетно и с интерес, но в същото време те обгръщат с облак от мрачни емоции, отчаяна нужда от обич, опора и чувство за принадлежност, както и много страх. Страх от самотата, старостта и смъртта.

Изходът от тези всепоглъщащи усещания, които отнемат възможността на героите за пълноценно съществуване (или както се случва с мисис Стоун, тя просто се носи, без да осъзнава някаква цел или посока), е различен за различните персонажи. Те ту поддържат материално някого, за да си осигурят компанията му, ту търсят внимание, ту с огромни лишения събират пари, за да са в помощ на близките си.

Всъщност всеки един от персонажите иска да утвърди себе си, получавайки нежност и любов от околния свят. А когато не успява, всичко губи смисъл.

Радвам се, че „Дървесни паяци“ е последният разказ в този сборник на Тенеси Уилямс, защото поне в края му проблесна някаква нотка на оптимизъм. Естествено, ясно е, че героят в текста скоро ще си отиде от този свят, видно е, че съпругата му не се затормозява с излишно страдание заради това, а дори си представя колко добре ще й стоят траурните тоалети. Но все пак, макар и за малко, тя успява да си припомни миналото и причината да е с този болен в момента човек. През съзнанието й преминава спомен за споделените мигове заедно и някак ни дава надежда, че не всичко е безвъзвратно изгубено.