„Единствената история“ – за светлата и мрачната страна на любовта
Още в самото си начало „Единствената история“ ми заприлича на опит за английски, съответно по-суховат, вариант на творба на изящната Франсоаз Саган. Както и в творчеството на една от любимите ми писателки, така и тук голяма част от повествованието представлява взиране в разнообразието от емоции, които може да породи една ярка любов.
За съжаление обаче книгата на Джулиан Барнс, макар и да разполага с всички необходими реквизити, за да бъде шедьовър, всъщност не е такъв. Поне в моите очи. И не мога да определя със сигурност защо.
Въпреки това романът си има своята стойност и става за четене, ако нямате твърде големи очаквания и ако сте готови да се потопите в малко потискаща атмосфера, без обичайно предлаганото в замяна от книгите удоволствие от красотата на съпреживяната история.
Накратко, Барнс разказва как се поражда и развива голямата любов между 19-годишното момче Пол и значително по-възрастната омъжена дама Сюзан. Сюзан има две пораснали дъщери и съпруг, с когото отдавна не е по никакъв начин близка, освен посредством готовността си да търпи гнева и алкохолизираните му изблици.
Предизвикалата възмущението на околните двойка е заедно много дълго време – време, през което Пол на практика пораства, а Сюзан малко по малко започва да губи себе си. Любовта им претърпява редица трансформации, но може би така и никога не се заличава напълно.
Книгата е носител на наградата „Букър“, така че вероятно по-компетентни хора от мен са преценили, че е изключително добра. Аз бих се съгласила донякъде, но само при условие, че се въздържим от „изключително“.
