„Единствената история“ – за светлата и мрачната страна на любовта

Още в самото си начало „Единствената история“ ми заприлича на опит за английски, съответно по-суховат, вариант на творба на изящната Франсоаз Саган. Както и в творчеството на една от любимите ми писателки, така и тук голяма част от повествованието представлява взиране в разнообразието от емоции, които може да породи една ярка любов.

За съжаление обаче книгата на Джулиан Барнс, макар и да разполага с всички необходими реквизити, за да бъде шедьовър, всъщност не е такъв. Поне в моите очи. И не мога да определя със сигурност защо.

Въпреки това романът си има своята стойност и става за четене, ако нямате твърде големи очаквания и ако сте готови да се потопите в малко потискаща атмосфера, без обичайно предлаганото в замяна от книгите удоволствие от красотата на съпреживяната история.

Накратко, Барнс разказва как се поражда и развива голямата любов между 19-годишното момче Пол и значително по-възрастната омъжена дама Сюзан. Сюзан има две пораснали дъщери и съпруг, с когото отдавна не е по никакъв начин близка, освен посредством готовността си да търпи гнева и алкохолизираните му изблици.

Предизвикалата възмущението на околните двойка е заедно много дълго време – време, през което Пол на практика пораства, а Сюзан малко по малко започва да губи себе си. Любовта им претърпява редица трансформации, но може би така и никога не се заличава напълно.

Книгата е носител на наградата „Букър“, така че вероятно по-компетентни хора от мен са преценили, че е изключително добра. Аз бих се съгласила донякъде, но само при условие, че се въздържим от „изключително“.

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *