Загадки и стилно повествование в „Сянката на вятъра“
“Като круша, която ядеш и мед ти капе от устата“ – така чаровната ми колежка Ивелина описва усещането, което има за португалския език, и на човек просто му се приисква да вземе следващия самолет за Лисабон и да се наслуша до насита на разговорите на местните.
Точно този неин израз ми изплува в съзнанието, когато започнах да чета (сякаш твърде) обемистата книга на Карлос Руис Сафон „Сянката на вятъра“. Не защото авторът е португалец, не – испанец е, а и аз го четях на български. Просто някои от метафорите, които използва, са толкова красиви и нежни, колкото са и романтичните чувства на Ивето към всичко португалско.
Вероятно заради обема си „Сянката на вятъра“ според мен е много различна в отделните си части. В началото атмосферата е някак вълшебна. Едно малко момче тип Хари Потър посещава огромна тайнствена библиотека, пълна с антикварни книги, забравени или нежелани от никого издания. Баща му го води на това внушително място, наречено „гробище за книги“, за да може детето да избере една творба, която да отнесе у дома. И която ще има огромно значение в живота му занапред.
Оказва се, че избраната от малкия Даниел книга е единствен останал екземпляр от роман на не особено успешния или популярен писател Жулиан Каракс. Въпреки безславната съдба на създателя си, книгата всъщност е много ценна. Причината всички да искат да се сдобият с изданието е, че останалите книги на този автор са били изгорени, а и все още из Барселона, където се развива действието, броди тайнствена тъмна фигура, която издирва изостанали последни бройки от творчеството на Каракс.
Впоследствие „Сянката на вятъра“ проследява съзряването и възмъжаването на Даниел, неговите надежди, приятелства и влюбвания. Историята на младежа се преплита с историите на различни негови приятели и съседи, както и с разказ за живота на Каракс. Допълнителните сюжети около второстепенните персонажи приличат на по-фини разклонения, тръгващи от основната нишка, която формира повествованието. Наивно-вълшебната атмосфера от началото е заменена от по-реалистични, понякога мрачни или цинични настроения.
По-нататък, колкото повече разбираме за писателя, чиято книга Даниел намира в началото, толкова повече навлизаме отново в една по-магична среда. Но този път в нея се сблъскват две мощни сили, решени яростно да се противопоставят една на друга, тъй като и двете вече нямат нищо за губене.
„Сянката на вятъра“ е и любовна история, и роман за живота в една романтична и сияйна Барселона, и разказ, който държи в напрежение (с редки изключения, когато страничните истории се разтягат прекалено много и ненужно отлагат финала на главния сюжет). Надявам се и следващите книги на Руис Сафон да са също толкова интересни, както и скоро да ми се удаде възможност да прочета още някоя от тях.
