За живота след смъртта

Според мен ван Гог понякога е знаел

Какво се случва след края на живота – всички се замисляме, в дадени моменти по-често от друг път. Когато търсиш уверение, че съзнанието е вечно, без да се интересуваш особено от религиозни интерпретации, първо разпитваш наоколо, получаваш насока за книга, а след това попадаш и на други. Тези четири заглавия достигнаха до мен през последните няколко дни:

„Доказателство за рая“, д-р Ибън Алегзандър

Алегзандър е неврохирург, който внезапно е повален от рядко заболяване, засегнало мозъка му, и изпада в кома. Близкото до смъртта му състояние продължава седем дни, през които, според думите му, той се озовава в съвсем различен свят. В него има както грозота, така и безмерна красота, спокойствие и безусловна любов.

Когато идва на себе си, докторът се опитва да намери рационални и медицински причини за виденията си. Тази част на мозъка му, която би направила възможни преживените визуални пътешествия, обаче на практика не е функционирала, така че авторът смята, че със сигурност е имал паранормални изживявания и се е запознал със състоянието, което ни очаква след смъртта.

В края на „Доказателство за рая“ има посочена библиография, както и адрес на уеб сайт, създаден с цел взаимопомощ и разпространение на тази книга и останалите, написани впоследствие от Ибън Алегзандър.

„Доказателство за рая“ става повод и за много лекции и интервюта с бившия вече неврохирург, а отнасящите се скептично към неговите творби припомнят, че малко преди заболяването си той е бил разследван на няколко пъти за лекарска грешка, включително за подправяне на медицински документи в опит за прикриване на доказателства.

Според някои колеги на Алегзандър пък описаното от него може да се обясни с възвърналата се възможност на мозъка му да създава картини и вътрешни изживявания в процеса на неговото възстановяване.

„Живот след смъртта“ , епископ Александър Милеант

Авторът е епископ от Руската православна църква. В творбата си цитира много произведения по темата и обобщава накратко съдържанието на редица от тях. За разлика от описаното от Ибън Алгзандър, свидетелствата, цитирани в тази книга, са на хора, които са запазили усещането за себе си и собствената си личност във времето, в което са били по-близо до смъртта, отколкото до живота. Докато при Алегзандър извънтелесното му пътуване е било като на човек, който не си спомня нищо за досегашното си съществуване.

Според написаното от епископа обаче, когато човек се отдели от тялото си и достигне така често споменаваната светлина в края на тъмния тунел, той се сблъсква с ясен преглед на миналото си, добрите и лошите си постъпки. Вижда се такъв, какъвто наистина е, а не какъвто се е представял пред останалите.

И въпреки всички разкази, до които се е докоснал, епископът признава, че все още пред него съществуват много неизвестни, а следният параграф добавя един допълнителен въпрос в очите на съмняващ се читател като мен, а именно: дали все пак не си въобразяваме извънтелесните преживявания, когато сме тежко болни, и не си ги спомняме като паранормално пътешествие, докато всъщност просто въображението ни е работело на необичайни обороти –

‘В общи линии, разказите се отнасят за едно и също нещо, но подробностите са различни. Понякога хората виждат това, което са очаквали. Християните виждат ангели, Богородица, Иисус Христос, светиите. Невярващите хора виждат някакви форми, фигури в бяло или юноши, а понякога нищо не виждат, но чувствуват „присъствие“.’

Като недостатък според мен в тази книга се откроява ограничената обвързаност единствено с православното християнство, докато други форми на опит за някакъв вид духовен живот, са наречени „нездрава мистика“.

„Пътят на душите“, д-р Майкъл Нютон

Книгата е написана от американски психотерапевт, който силно би възмутил епископ Милеант с твърдението си, че е способен да хипнотизира своите пациенти и да ги поставя в състояние на гранично пребиваване между миналите им животи. Според епископа самата идея за прераждания е недопустима и лишена от всякакъв смисъл, тъй като няма никаква логика да се стараеш да изкупиш грехове, които не си спомняш, или да се развиваш, заличавайки отведнъж всичко постигнато по време на един живот.

Майкъл Нютон обаче развива теорията, че всички ние притежаваме свръхсъзнание, или душа, където се побират спомените ни от досегашните ни прераждания. Обикновено нямаме пряк достъп до тази информация, но под хипноза сме в състояние да достигнем до нея. „Пътят на душите“ се състои в голяма степен от разкази на пациенти в дълбока хипноза, описващи какво се случва при отделяне от тялото.

Голямата чуденка, която възникна у мен още в началото на тази книга, е как така Нютон е успял да се сдобие с умението да връща назад своите пациенти, а толкова много други психотерапевти не и с какво е по-специален той, освен може би с желанието си да напише бестселър, продължен с поредица от подобни творби. Въпреки това продължих да чета нататък, макар и части от написаното да звучаха изключително недостоверно, фалшиво и измамно. Става дума основно за „авторския“ принос на терапевта и неговите дословно предадени разговори с пациенти.

И ако в тази книга има нещо ценно и успокояващо, то това са онези нейни страници, в които се цитират според мен взети от десетки други източници твърдения и традиционни вярвания, залегнали в редица култури по света. Например концепцията, че човек продължава да живее на Земята, докато съществуват хора, които все още си спомнят за него. Че в трудни моменти починалият мислено те окуражава или интуитивно ти помага. Че смъртта води до една преоткрита свобода и лекота. Въобще все идеи, които носят някакъв вид успокоение. И докато разбирането и обяснението са все още недостижими, то успокоението всъщност не е никак за подценяване.

„Живот след живота“, д-р Реймънд Мууди

Ако не ви се четат толкова много книги по темата обаче, можете спокойно да пропуснете горното заглавие и вместо това да се запознаете с написаното от Реймънд Мууди. От проучването, което направих за този дипломиран философ и психолог, излиза, че той има всестранни, малко разпокъсани и непоследователни интереси. В някои етапи от живота си е страдал от емоционална нестабилност, но като цяло има богат университетски опит и изглежда едно от най-трайните му увлечения е в областта на изследванията на живота след смъртта.

Мууди се е срещал с хора с „преживявания на прага на смъртта“ и представя наученото в книгата си. За първи път се сблъсква с темата, когато като студент случайно научил неподозиран факт за свой професор – той бил „умирал“, при това два пъти в рамките на десет минути, и бил разказвал необикновени неща за тази случка. По-късно, вече самият той преподавател, авторът обсъждал темата за смъртта със свой студент, който споделил, че баба му е имала такова преживяване и споделените от нея подробности силно наподобявали историята на някогашния професор.

В течение на няколко години Реймънд Мууди събира множество подобни разкази и обобщава техните общи елементи. Съобщава, че няма два напълно еднакви разказа, но че между всички тях има прилики, повтарящи се мотиви и т.н. Общо при всички интервюирани е било и затруднението да опишат с думи какво точно им се е случило – в такава степен някои от емоциите и възприятията са били напълно нови и необикновени.

Книгата е интересна. Ако има и поне малка част истинност в нея, си заслужава да бъде прочетена – не защото човек ще разбере нещо със сигурност, а защото ще остане с впечатлението, че след смъртта все пак ни очаква нещо за разбиране.