„Кажи, че си моя“ – една от „моите“ книги

Стела е 39-годишна жена, която има успешна кариера на психотерапевт, красив съпруг и 13-годишен син. Успяла е да подреди живота си въпреки трагедията, която я е сполетяла преди 20 години.

По време на лятна почивка, когато е още тийнейджърка, загубва невръстната си дъщеря Алис. Официалната версия е, че момиченцето се е удавило, но телцето му така и не е открито. Стела е убедена, че детето й е още живо и никога не престава да мисли за случилото се някога.   

Когато й се струва, че открива Алис в лицето на отбила се при нея пациентка, главната героиня в „Кажи, че си моя“ е в шок, но е и твърдо решена да разбере дали това наистина е отдавна изчезналата й дъщеря. Спомените и реалността се смесват, а близките на Стела са разтревожени заради странното й поведение, граничещо с маниакалност.

Този шведски роман на Елисабет Нуребек е от любимите ми психологически трилъри, в които няма кой знае какво насилие, но пък е пълно с обрати и търсене на истината по извитите пътеки в съзнанието на героите. Действието нито се развива бавно, нито препуска недостоверно покрай разкриващите се характери.

Когато Нуребек си позволява лирични описания, то те са пестеливи и повечето пъти са или романтични, или нежно елегантни. На този фон напълно неочаквано се появява и първата страстна сцена в трилъра, внасяща сериозна живителна сила, а последвалите я подобни епизоди допълнително обогатяват романа.      

„Кажи, че си моя“ определено ми хареса, но ще го запомня и с друго. Започнах да го чета при едни обстоятелства, в очакване на нещо хубаво, напреднах по страниците му в Пловдив, слушайки Пучини, преминах средата след едно страшно и тъжно преживяване и затворих последната страница примирена и отпочинала в края на един вторник. Хубаво е човек да има достатъчно интересна книга, за която да мисли от време на време, докато му се случват и други неща, добри или лоши.  

Харесай във Facebook