Кой не иска да бъде директор…

„Главен изпълнителен директор“ на Светозара Давидкова прочетох за ден и половина. Романът проследява пътя на Александър Байлов, чието детство е минало в оскъдица, но, воден от силна амбиция, той успява да постигне солидна кариера и в крайна сметка да заеме висок пост в английска международна компания. В същото време състоянието на личния му живот е плачевно, а, когато осъзнава, че постигнатото в бизнеса наистина няма особено значение, Байлов се срива психически.

Истории като тази разбира се има много. В този смисъл книгата, която е финалист в състезанието за дебютен роман „Ръкописът“ на БНТ през 2015 г., не се отличава с особено оригинален сюжет. Въпреки това текстът, който на места си има своите грапавини, прекалена схематичност и лека тромавост, ми беше интересен, най-вече заради женския образ в него.

Става въпрос за Таня – служителка в българския офис на английската компания. Момичето е младо, амбициозно и готово да пожертва собствените си интереси, хобита и страсти в името на развитието на фирмата. Като цяло този образ ми се струва най-пълнокръвният и автентичен в целия роман, поради което предполагам, че е изграден на лични преживявания на авторката. В този смисъл може би книгата щеше да е още по-убедителна, ако главната героиня беше именно Таня.

Иначе действието се развива бързо, диалозите преобладават и не е никак трудно „Главен изпълнителен директор“ да бъде прочетена на един дъх. Не знам дали Светозара Давидкова е продължила да пише след 2015-та и, ако е, би ми било интересно да прочета и други нейни текстове.

Харесай във Facebook