Кръв от къртица

Трудно е да се пише за Здравка Евтимова. Както е трудно да се чете написаното от нея. Поне на мене мъчно ми вървеше прочитането на разказите, събрани в сборника „Кръв от къртица“. Колко депресираща книга, мислех си, но няма как, ще трябва да стигна до финалната страница, за да захвана после някой криминален роман например.

Към края на „Кръв от къртица“ обаче установих, че всъщност не ми е толкова належащо да прочета всяка книга, която съм отворила. И друг път съм оставяла нещо недочетено. Истината е, че всъщност не исках да се отказвам точно от този сборник. Еми да, хареса ми в крайна сметка.

Повечето персонажи на Евтимова живеят в мизерия, необразовани са, гладни, оскотели. И все пак мечтаят и обичат, дори и когато не си дават сметка за собствените си емоции. Най-тъжното в цялата работа е, че героите й са отчайващо достоверни.

Насилието, бедността, самотата присъстват в „Кръв от къртица“ така, както са неизменна част от новините по bTV (любимата емисия на пернишкия циганин Васо от разказа „Колата“). Налице са и пошлостта, чалгата в душите, както на село, така и в града.

И всичко това е разказно с думи, които приличат на поезия. Вярно на места мрачна, сурова и тягостна, за да се редува впоследствие с образи на лято, облаци и небе. Така както любовта в текста „Кестени“ е способна да бъде нещастна, но и едновременно с това умело да опитомява вятъра и да го връзва в тревата да почива.  

Харесай във Facebook