Където пеят раците

Когато майката на Кая напуска семейството заради неспирните побои, които й нанася съпругът й, малкото момиченце е съкрушено. Скоро си тръгват и братята и сестрите й. Кая остава сама с баща си, който всъщност също не се задържа много-много у дома, зает със скитания по кръчмите и игра на карти.

Детето свиква да разчита единствено на себе си. Едва шестгодишна, Кая се научава как да си приготвя храна и да поддържа чисто схлупеното и запокитено в мочурищата жилище. Когато редките парични постъпления за домакинството секват, момичето измисля начин и да припечелва сама, за да се снабдява с най-необходимите хранителни продукти, с кибрит, свещи и бензин за паянтовата си лодка.

Минават години и Кая все така се грижи сама за себе си, живее в изолация и рядко общува с други човешки същества. За сметка на това опознава добре природата наоколо и наблюдава внимателно поведението на птиците, насекомите и животните в мочурището, където е скътана къщурката й.

И въпреки цялата тази изолираност порасналата вече девойка среща любовта, при това не един, а два пъти. Истинската драма за нея започва, когато вторият младеж, с когото се е срещала, е намерен мъртъв, а всички подозират, че е бил убит.

Историята на Кая, разказана от Дилия Оуенс в романа „Където пеят раците“, се плъзга неусетно между фината мелодия на думите по страниците. Изживяванията на героинята са наситени с поетичността на пейзажа, сред който минават дните й и който й дава сили да не се възприема като жертва, а напротив – да отстоява себе си, каквото и да се случва.

Изглежда, че „Където пеят раците“ се е превърнала в истинска сензация в Amazon, като според мен големият интерес към книгата е напълно заслужен. Това е роман за самотата, любовта и смелостта, който е написан красиво и се чете с наслада. Може би ще бъде една от книгите, които ще запазя вкъщи при следващото прочистване на лавиците в хола – процес, в чийто край обикновено част от наличните заглавия подарявам на някоя библиотека.

Харесай във Facebook