Седмата луна и непогребаните надежди от миналото

Не знам как бих могла да опиша накратко „Седмата луна“. Книгата представлява нещо средно между любовен роман, военна драма, трилър и исторически разказ. Но всички изброени определения всъщност не дават представа колко е увлекателна.

Започнах този роман на Мариус Габриел с нагласата, че той ще е нещо ново за мен. След 50-ина страници историята ми се стори позната и лека-полека си дадох сметка, че преди няколко години вече съм го изчела. Въпреки това продължих нататък, тъй като не си спомнях добре всичко и, най-вече, защото нямах нищо против наново да придружа главната героиня по пътя на нейното бягство от Втората световна война и впоследствие – при издирването на дъщеря й, която е принудена да остави в джунглата.

В началото на книгата изящната Франсин, наполовина китайка, наполовина британка, бяга от японското нашествие към Сингапур, но се оказва, че там също става изключително опасно за нея и за малкото й момиченце. Напускането на тази страна впоследствие е изпълнено с множество препятствия, но някъде в средата на битката за оцеляване, глада, падащите бомби и опожарените сгради Франсин изживява и едни от най-красивите мигове в живота си.

Около 30 години след края на войната се появява надежда разделените навремето майка и дъщеря отново да се срещнат и тепърва да започнат да се опознават след всичко, което са преживели. Стои въпросът обаче дали младата жена, която твърди, че е порасналото дете на вече влиятелната бизнесдама Франсин, е наистина тази, за която се представя, и защо е готова на всичко, за да й повярват.

Към края романът малко се доближава до екшъна в някой второразряден гангстерски филм, но тези епизоди не нанасят кой знае каква вреда на цялостната творба. Въпреки сериозността на фона, на който се развива, историята се чете леко, а обемът на книгата се преодолява неусетно.

Харесай във Facebook