Театър

Джулия Ламбърт, главната героиня в романа на Съмърсет Моъм „Театър“, е великолепна актриса, която е свикнала непрекъснато да играе роли – не само на сцената, но и в личния си живот. На 46 години тя все още е доста привлекателна и ефектна, особено когато си го постави за цел.

Джулия започва любовна връзка с много по-младия от нея счетоводител Том Фенъл, който на практика я използва, за да влезе в обществото на богатите и известните. Актрисата сякаш си дава сметка за това, но постепенно става зависима към срещите си с младежа и трудно понася моментите, когато той й показва безразличие и липса на внимание.

И въпреки че преминава през палитра от емоции, сред които нежност, загриженост, ярост и ревност, във всеки един миг Джулия наблюдава отстрани своите реакции. Всеки един жест или дума тя преценява като част от театрална постановка. Всеки разговор или среща – като слаба или силна сцена от представление, в което тя играе главната роля.

Дори и при това положение обаче Ламбърт далеч не е плосък или отблъскващ персонаж. Тя проявява много от чертите, характерни за редица жени от реалния живот. Може да е суетна и да си служи с кокетна коварност, но е също и жалостива, жизнерадостна, игрива, страстна…

Според голяма част от мненията, които прочетох за „Театър“, това е роман за фалша в живота ни с изпъкване на преден план на една повърхностна и самовлюбена дама. Не съм съвсем съгласна, тъй като Джулия Ламбърт е на практика съвсем реална, достоверна и в моите очи привлекателна героиня. В нейните собствени размисли така или иначе всичко около нас е нереално и единствено театърът е истински.

„Единствено ние, актьорите, сме реални в този свят“, смята тя. „Хората са суровината, от която сме направени. Ние сме смисълът на тяхното съществуване. Ние използваме техните глупави, жалки чувства и ги превръщаме в изкуство, създаваме от тях красота; предназначението на хората е да бъдат зрителите, които са ни нужни, за да се осъществяваме. (…) Само ние съществуваме. Останалите са сенките, а ние им даваме съдържание. Ние сме символите на цялата тази объркана и безцелна борба, която наричат живот, а единствено символът е реален. Казват, че театърът е илюзия. Именно тази илюзия е единствената реалност.“

А според мен, както и в други произведения на Съмърсет Моъм, всъщност буквалното присъствие на театъра не е задължително за обрисуване на същата идея. Защото в крайна сметка всеки един от нас изгражда своя образ пред другите такъв, какъвто бихме желали да изглежда той. И това не е чак толкова укорително или непростимо. Особено, ако в някакъв момент си дадем сметка за собствената си игра и съумеем да я направляваме така, че да не зависим изцяло от нея, а с лекота в сърцето от време на време да си позволяваме да бъдем просто себе си.

Харесай във Facebook