Театър

Джулия Ламбърт, главната героиня в романа на Съмърсет Моъм „Театър“, е великолепна актриса, която е свикнала непрекъснато да играе роли – не само на сцената, но и в личния си живот. На 46 години тя все още е доста привлекателна и ефектна, особено когато си го постави за цел.

Джулия започва любовна връзка с много по-младия от нея счетоводител Том Фенъл, който на практика я използва, за да се влезе в обществото на богатите и известните. Актрисата сякаш си дава сметка за това, но постепенно става зависима към срещите си с младежа и трудно понася моментите, когато той й показва безразличие и липса на внимание.

И въпреки че преминава през палитра от емоции, сред които нежност, загриженост, ярост и ревност, във всеки един миг Джулия наблюдава отстрани своите реакции. Всеки един жест или дума тя преценява като част от театрална постановка. Всеки разговор или среща – като слаба или силна сцена от представление, в което тя играе главната роля.

Дори и при това положение обаче Ламбърт далеч не е плосък или отблъскващ персонаж. Тя проявява много от чертите, характерни за редица жени от реалния живот. Може да е суетна и да си служи с кокетна коварност, но е също и жалостива, жизнерадостна, игрива, страстна…

Според голяма част от мненията, които прочетох за „Театър“, това е роман за фалша в живота ни с изпъкване на преден план на една повърхностна и самовлюбена дама. Не съм съвсем съгласна, тъй като Джулия Ламбърт е на практика съвсем реална, достоверна и в моите очи привлекателна героиня. В нейните собствени размисли така или иначе всичко около нас е нереално и единствено театърът е истински.

„Единствено ние, актьорите, сме реални в този свят“, смята тя. „Хората са суровината, от която сме направени. Ние сме смисълът на тяхното съществуване. Ние използваме техните глупави, жалки чувства и ги превръщаме в изкуство, създаваме от тях красота; предназначението на хората е да бъдат зрителите, които са ни нужни, за да се осъществяваме. (…) Само ние съществуваме. Останалите са сенките, а ние им даваме съдържание. Ние сме символите на цялата тази объркана и безцелна борба, която наричат живот, а единствено символът е реален. Казват, че театърът е илюзия. Именно тази илюзия е единствената реалност.“

А според мен, както и в други произведения на Съмърсет Моъм, всъщност буквалното присъствие на театъра не е задължително за обрисуване на същата идея. Защото в крайна сметка всеки един от нас изгражда своя образ пред другите такъв, какъвто бихме желали да изглежда той. И това не е чак толкова укорително или непростимо. Особено, ако в някакъв момент си дадем сметка за собствената си игра и съумеем да я направляваме така, че да не зависим изцяло от нея, а с лекота в сърцето от време на време да си позволяваме да бъдем просто себе си.

Харесай във Facebook

You may also like...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *