Цветя от лед и пепел

Мина много време, откакто започнах да чета втората „парижка“ книга, която Ники ми беше избрал от един супермаркет в началото на извънредното положение. Този път заглавието беше „Цветя от лед и пепел“ на Беатрис Колин и не мога да определя дали заради самата история, или защото междувременно наоколо се случваха много други неща, но този роман определено не ми вървеше толкова приятно и лежерно, колкото „Писма от Париж“.

Естествено, и тук има любовна история, но настроението е една идея по-меланхолично. Това разбира се по никакъв начин не контрастира с атмосферата във френската столица – странна смесица от романтика, изящество и носталгия.

Може би мрачните краски са по-наситени, защото действието на „Цветя от лед и пепел“ се развива в края на 19 век, когато Париж тепърва се опитва да се отърси от мизерията и задушливите миризми по някои от тесните си улички, за да се разшири, облагороди и нагизди такъв, какъвто го познаваме от туристическите каталози на по-късен етап.

Строежът на Айфеловата кула заема централно място в романа. Тя е делото на живота на инженера Емил Нугие, работещ в тясно сътрудничество с Густав Айфел. Кулата е и повод за шотландката Катрин Уолъс да прекара известно време в Париж, тъй като е наета да придружава и да се грижи за благополучието на своята млада сънародничка Алис и нейния брат Джейми, който, поне привидно, се интересува от стаж по време на издигането на кулата.  

Общо взето през цялото време някой някого ухажва, но нещата невинаги се развиват според очакванията, а романтиката е преплетена със страхове, съмнения, понякога с дързост и често с немалко тъга.  

Харесай във Facebook