Милиони неща, които все още не разбираме

За съжаление се случи така, че напоследък мистериите на живота и смъртта ме интересуват повече от обикновено. Нямах намерение да пиша за още книги по темата, но, докато гледах безцелно заглавията по рафтовете на една книжарница, в която имах среща с Ники, попаднах на „Животът след смъртта“ на д-р Елизабет Кюблер-Рос. Взех я, макар и да нямах очаквания, че в нея ще има кой знае какво различно спрямо прочетеното до момента. Наистина – по самата тема няма, но личността на авторката ми стана интересна и, както вероятно приживе е успявала да помогне на множество свои пациенти, и на мен ми донесе някаква доза успокоение, дори вдъхновение.

Книгата съдържа два предговора и три лекции на Кюблер-Рос, изнесени на различни конференции в началото на осемдесетте години на миналия век. Елизабет е родена в Швейцария и е най-дребното бебе от три тризначки. Въпреки че е тежала едва около килограм, успява да оцелее и още от малка иска да бъде „търсач, изследовател на непознатите области на човешкото познание“, да изучава „естеството на живота, на хората, на растенията“. Но най-много от всичко иска да стане лекар.

Мечтата й за професионално развитие не среща подкрепата на родителите й, които нямат възможност да изучат и трите си дъщери. Въпреки това момичето намира начин да работи в болнични заведения, дълго време не като дипломиран лекар. Опитът, който натрупва в различни държави в Европа по време на Втората световна война, е солиден, а преживяванията и впечатленията й през тези години (включително от посещението й в концентрационен лагер) оформят характера й.

По-късно, вече омъжена в Ню Йорк, се налага да приеме непривлекателно назначение в държавна психиатрична болница, където работи с тежко болни шизофреници, психопати, пациенти с маниакална депресия. Открива, че на практика никой не се интересува от тези хора, освен в качеството им на опитни мишки за различни медикаменти. Решава да промени ситуацията в болницата и в крайна сметка успява, въпреки че се сблъсква с множество трудности.

Едно от лицата на американския начин на мислене, които Кюблер-Рос не може да разбере и приеме, е отношението на американците към смъртта като към нещо срамно, като към провал на личността и медицината. Основната й цел в по-нататъшния й живот се оказва тежко болните да не бъдат изолирани от своите близки и игнорирани от лекарите, а да им бъде оказвана подкрепа и с тях да бъде разговаряно, без да се отрича наближаващият край на живота им. Според нея това носи облекчение както на самия болен, който по този начин се чувства разбран и може спокойно да уреди делата си, така и на неговото семейство, което, от своя страна, е способно да приеме фактите и да се сбогува.

В своите лекции и трудове Кюблер-Рос не подминава и темата за скръбта, като именно това е психиатърът, описал за първи път стадиите, през които преминава човек, когато претърпи загуба (смърт на близък, раздяла, заболяване или някакъв вид провал): отричане, гняв, преговаряне, депресия, приемане. Изглежда мнението на Елизабет е, че приемането в случаи на трудни ситуации е постижимо, ако знаем, че животът не приключва със смъртта ни, напротив – от този момент нататък просто започваме да съществуваме под друга форма. Сравнението, което тя прави пред малки деца, когато говори с тях по темата, е с какавида, която се превръща в пеперуда и не се нуждае повече от старата си обвивка.

Има още редица моменти в биографията и идеите на Елизабет Кюблер-Рос, които заслужават да бъдат разказани, но ми се струва, че лично за мен основното послание в „Животът след смъртта“ е следното мнение на авторката:

„Учените би трябвало да бъдат по-скромни. Трябва да приемем скромно, със смирение, че съществуват милиони неща, които все още не разбираме. Но това, че все още не разбираме някои неща, не означава, че те не съществуват или пък не са реални.“

Харесай във Facebook