Светъл призив над тъмно море

Юбилейното издание с творби на Димчо Дебелянов по случай 125-годишнината от рождението на поета носи заглавието „Светла вяра“, както и едно от съдържащите се в сборника стихотворения. За съжаление, тези две думи трудно биха могли да опишат настроението, което те поглъща, когато за пореден път се докоснеш до Дебелянов.

Купих си тази малка книжка на излизане от превърнатата в музей родна къща на поета в Копривщица. Разгледах въпросната стара дървена постройка в един студен мартенски ден, в който, макар и да имаше слънце, влагата от топящия се сняг и режещият вятър можеха да те сковат от студ, ако се задържиш по-дълго време на едно и също място.

Въпреки това не успях да си тръгна бързо от хладния и неотопляван музей, защото някои от стихотворенията, с които бяха украсени стените, наистина няма как да не ти притеглят вниманието. Така, просто пъхаш ръце в джобовете на якето, криеш брадичка в шала и се оставяш изключителната мелодичност и насълзяващата меланхолия на дебеляновите думи да преминат през теб и за пореден път да те накарат да се чудиш как е възможно на този свят да има толкова много тъга и красота, събрани в едно.

А когато става въпрос за думи, то определено Димчо Дебелянов е сред хората, които умеят да творят вълшебства с тях. Подобно на Яворов, Пенчо Славейков или Бодлер. И не, Дебелянов никога не ми е бил любим поет, но и никога не съм оставала безразлична след всеки прочит на:

Аз умирам и светло се раждам –
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря – край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с очите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.

Какво ли би било, ако Дебелянов не се е бил стремял непрестанно към собствената си смърт, ако Петя Дубарова беше успяла да се справи с измъчващите я мисли, ако можехме да намираме непрестанно сили да създаваме „светла вяра“ всеки път, когато се изправяме пред на пръв поглед непреодолими препятствия… Сама по себе си поезията създава малки временни спасения – и за пишещия, и за четящия я, но понякога за съжаление те се оказват недостатъчни.

Харесай във Facebook