Смазващ реализъм и устрем към мечтите в „Смъртта кара ауди“

Мисля, че има нещо много специално в „Смъртта кара ауди“ на Кристиан Банг Фос. От всяка своя страница книгата се опитва да ни внуши колко е потискаща, мрачна и пълна с безнадеждност.

И като че ли няма как да е иначе. Двамата герои в нея живеят в мизерен свят, пълен с мръсотия, бедност, алчност и лицемерие. Единият страда от всевъзможни болести и за всички е чудно, че все още е жив. Очакванията през цялото време е всеки момент тази необичайност да бъде поправена. Другият пропилява таланта, семейството и амбициите си, пуска се по течението на безволевото и безсмислено съществуване и проследява с огорчение как човекът, когото е презирал в миналото, жъне успех след успех.

Двамата мечтаят (но дори и в мечтите си са по-скоро апатични, отколкото ентусиазирани) да успеят да се откъснат от заобикалящата ги действителност. Дълго време не виждат начин как да го постигнат. Докато болният, на име Валдемар, не открива случайно в интернет далечен лечител, за когото е убеден, че ще му помогне. Лечителят живее в Мароко и изведнъж на нашите герои се предоставя цел за постигане и път за изминаване – от Дания до тази далечна африканска държава.

Голяма част от иначе не особено обемния роман проследява изпълненото с перипетии и абсурди пътешествие. И всъщност по време на него читателят осъзнава по-ясно причината, поради която до този момент не се отказал от цялата тази депресивна атмосфера, започнала да властва още от първите страници.

„Смъртта кара ауди“, поне според мен, на практика е един безкрайно искрен разказ за едно неочаквано породило се и нетърсено умишлено приятелство. За това, че в този огромен свят, в който всички имаме еднакви стремежи и ни чака един и същи край, е възможно да почувстваш толкова силни емоции, които да те оставят без дъх, да видиш толкова красиви гледки, че да поискаш да ги нарисуваш, да чуеш толкова трогателна музика, че да останеш безмълвен дълго време след нея.

Тази малка датска творба е толкова отчетливо европейска, че дори за някого от Източна Европа е изключително лесно да я разпознае като близка. Съмнявам се, че нещата биха стояли по същия начин за американски читател например. Книгата се озова у мен напълно случайно и нямах никаква представа какво ми предстои, когато я започнах. Но определено не съжалявам, че тъгата, която на моменти струи от нея, не ме спря да завършва романа.

Харесай във Facebook